тихо е.
боса съм и стъпките ми се чуват
само в ума ми
мигам,а
звукът кънти в мозъка ми
слънчевите лъчи не ме заслепяват,
защото такива няма.
не ми пречи ромоленето на дъжда,
който не вали.
облечена съм в меланхолия
косите ми са спокойствие
уютът се разлива върху мен
струите текат по врата ми,
гърба,гърдите,хълбоците,бедрата.
накрая се утаяват
във върховете на пръстите ми
скъсана струна
изпищява в главата ми
заглъхва,и тишината ме обгръща
навлиза в дробовете ми,
а сърцето ми я изпраща
по вените и артериите.
гръбнакът ми е дъга
произведена в лаборатория,
а последните капките уют
се стичат по брадичката ми
и умират.
стрелката спира
този миг е никога и винаги,и днес.
и утре,и вчера,но мармалад няма.
има само вакуум
има само тишина
в този миг виждам всичко,което
е набодено на вилицата ми
Няма коментари:
Публикуване на коментар